В света на човека, всеки ден се превръща в ново приключение за откриване на начини да изрази своите емоции. Тази постоянна търсене на комуникация е неразривно свързана с богатия му културен опит, който му позволява да ценнее и интерпретира вътрешния си свят в контекста на случващите се случайности. Всяко срещане с „новото“ става въпрос за дълбоко вътрешно питане за смисъла на живота и собствената му ценност. Това е начин да се избегне залитането към ограничени идеи, които биха могли да унищожат чувствителността и уникалността на човешкото същество.

Разбира се, човешките емоции са динамични и непрекъснато се променят, защото ние сме едновременно разум и чувства. Тази синтеза е като мост между нашата същност и външната реалност. Рационалното знание ни предоставя инструментите за разбиране и предвиждане на обществени процеси, но в същото време рискуваме да се изгубим в свят на отчуждение, където чувствата ни, като отражение на борбата между доброто и злото, между правилното и неправилното, започват да се изплъзват от контрола на разума. Това води до една тъй наречена „специализация“ на човека, която го отчужда от собствената му същност, оставяйки го в един свят, където езикът и символите стават само проекция на неговите вътрешни борби и страсти.

В този контекст, идеите на великия френски философ Едмънд Гоус, както и поетиката на Джон Дон и Т. С. Елиът, напомнят за важността на вътрешната ни страна. Тяхната работа подчертава, че истинското разбиране и изразяване на човешката същност се намира в емоционалната и символична сфера. Паскал, например, с неговата концепция за „фанцуло“ и поетичният му свят, ни говори за връзката между детската невинност и възможността за истинско познание. Тази връзка между миналото и настоящето позволява на човека да се върне към своите корени и да намери смисъл в простите, но дълбоки символи на ежедневието.

В съвременния свят, където технологиите променят начина ни на възприятие и взаимодействие, важно е да запазим тази вътрешна чувствителност. Човекът трябва да стане по-голям по душа, по-чувствителен към онова, което го прави истински. В този смисъл, поезията и изкуството стават мостове към нашата вътрешна реалност, към онзи свят на емоции и символи, който ни помага да запазим човечността си. В крайна сметка, като казва Паскал, човекът е създаден да се връща към своите корени, към детството, към онзи невинен свят, където всичко е възможно и истинското значение се крие в простотата и искреността на чувствата.

Този вътрешен път на саморазбиране и изразяване е важен за нашето оцеляване в един свят, който постоянно се променя. Не трябва да забравяме, че ние сме поети на собствената си съдба, като съхраняваме в сърцето си онези незабравими моменти и символи, които ни правят истински. В крайна сметка, човешката същност е в постоянната борба между разума и чувствата, между миналото и настоящето, и именно тази борба ни определя като уникални и неповторими същества.